Ивана Мурджева
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Какво трябва да направя, за да получа рисунка от художника, когото много харесвам? Това желание е спонтанно и няма нищо общо с колекцията от автографи, нито със случайните срещи в галерии, не прилича и на събирането на истории за живота на бохемата. Да имам рисунка е друга работа. Тя – и работата, и рисунката – е много лична, спонтанна, своеобразна. Наподобява повече красив жест, отколкото премислено действие.
Въздейства категорично, рязко, изведнъж и ангажира целия потенциал на зрителското общуване с автора.
За да получа рисунка, трябва да познавам художника, отвъд формалното "харесвам творчеството ви". Трябва да го разбирам без колебание, в цялото му кълбо от странности и необичайно поведение. Но дали съм готова да получа рисунка от художника, когото много харесвам?
Замислих се над това, изправена пред рисунките на Кольо Карамфилов, събрани в една неочаквана експозиция в галерия "Червена точка". Неочаквана, защото всички показани рисунки са лични подаръци от художника за негови приятели, рисувани без повод, по време на шумни или тихи разговори, срещи, вечери, рисувани, за да отразят едно моментно неповторимо състояние, породено от обща тема или заради отсъствието на обща тема.
Събраните рисунки никога не са мислени като части от някакво цяло. Не са били предназначени и за публичен показ. Ако не е била идеята на неколцина негови приятели – Стефан Божков, Елин Рахнев и Николай Неделчев – те никога не биха видели реализация в обща изложба от сто рисунки – без обща тема, без общ формат, без повторение на материала, с неповторими стилистични характеристики и с категоричното "Кольо Карамфилов: Обично".
Организаторите на изложбата описват рисунките като най-интимни за художника, като импулсивни подаръци към най-близките му приятели и като мимолетни идеи на един наистина неукротим дух. Първият поглед показва само едно: че са много различни, не преминават под никакво общо определение и не може да се обобщи особеност на авторовия стил.
Нахвърляни, както се пишат спонтанни рими, върху къс амбалажна хартия, салфетка, набързо превърнат в колаж лист, с посвещение от две думи или от няколко изречения, лаконични или бъбриви, с мека спокойна линия или с отривисто врязване в контура на образа. Рисунките показват умение за общуване отвъд формалната размяна на приятелски уверения.
Очевидно е, че художникът е живеел в контакта със своите приятели изцяло, без задния план на прагматичното, не е запазвал за себе си емоцията от срещата и като че ли е стоял доста далече от познатия днес здравословен егоизъм. Ако трябваше веднага, като зрител, да вербализирам впечатлението си, бих повтаряла само това: "Различни са. Хубави са, но са толкова различни."
Вече извън галерията се замислих защо възприех рисунките на Кольо Карамфилов по този начин, като толкова различни. Нали познавам и други художници, които правят рисунки с лекотата, с която възприемат образите? Нали познавам и техни работи извън колекциите им, подарявани на приятели и близки? Но тези бяха различни.
В днешно време все по-малко са художниците, които рисуват щедро, без да държат сметка, рисуват, за да подаряват, рисуват заради самото рисуване. Все по-малко са и хората, които умеят да общуват с околните и със себе си с онази уж известна ни, но вече недостъпна лекота. Малцина са истински преживяващите живота, без угризенията на коректната цивилизация.
Различността на стоте рисунки на Кольо Карамфилов се състои в категоричното им внушение, че е възможно и съществува умението да се живее без остатък, да се работи без пестене, да се обича с някаква предцивилизационна страст и да се общува чрез размяна на непремислени жестове. А за тези емоции няма по подходяща форма от рисунката.
Опитвам се да си представя жеста на подаряването. Да проумея съществуването на тази приятелска взаимност, с която оживява графичният език на изображението, превръщайки го в нещо повече от образ, в посвещение за един отлетял момент на общуване между хората. Стоте рисунки освен реконструиране на Обичното определено са и нагледен урок за възможното, но забравено общуване. Между хората и с художника.
1 коментар
Сн. 3 - "Очите ми са тъжен камертон". Не зная за кого е била подарък тази картина, но думите биха били верни и за самия Кольо Карамфилов, въпреки че е обичал много живота.
Няма да мога да си обясня как той е рисувал прекрасните си картини, с най- различни техники, след като е бил далтонист. Истински творчески гений!
Да почива в мир и да знае, че хората го помнят, уважават и ценят!
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.