Изправен

Безграничността на възможното

В последната година Росен минава през "духовна казарма". Така нарича следването си във Виена в продължение на два семестъра. "Тамошната реалност ме научи на много неща – на това, че човек трябва да се измъква от дупките, когато изпадне в тях, защото друг изход няма." За там той тръгва с абсолютната цел да промени живота си. "Като инфраструктура и като мисъл за различния човек Виена е едно прекрасно място, но когато липсва особеният въздух, който човек обича да диша и който му дава смисъл за това да върши правилно работата си и в същото време да живее горе-долу добре – не може да се преживее.

Във Виена сменя две специалности. В първия семестър учи английска филология, после прекъсва и записва сравнително литературознание, но "като цяло бях ужасно объркан". Приема престоя си тежко, тъй като няма финансовата възможност да живее така, както би искал. "Има нещо, което е много важно, и то се нарича стандарт на живот. Целта беше да не се предавам, да не падам на колене, а да премина през трудностите, да бъде достойно. Когато осъзнах, че каруцата започва да се обръща, ми стана адски неприятно, разказва Росен.

Най-хубавите неща, които преживява в австрийската столица, са два концерта на любими за него банди – Muse и Queens of the Stone Age, и свободата, пънкът, който му дава инфраструктурата на държавата. "Всъщност имаше две изключително важни крачки, които направих във Виена – едната е "Стерео тишина", а другата -  влюбих се изключително силно." Сега с Йо, главен образ на страниците в книгата, живеят заедно от почти три месеца. Събира ги социалната мрежа. "Бях изключително тъгуващ и денят ми се състоеше от всякакви емоции. Радвах се за това, че мога да изляза навън с електрическата си количка и да се движа сам, но тъй като действителността не ми понасяше, взех решение да обърна тотално биологичния си часовник – ставах на обяд, ходех на лекции, лягах нощем и това, което правех, е да плувам сред мислите на Йо. Тя много харесваше моите стихове. Така се запознахме там – бяха едни спасителни и влюбени нощи, в които двама човека се опознават, без да знаят какво точно ще се случи." "Ако мога да опиша живота си във Виена като улица, то мога да кажа, че това беше най-празната такава. Единственото, което имах, бяха разговорите ни, радостта да виждам как има някакъв красив ум отсреща, че има поне един човек, който ме разбира. Видях накрая на улицата чифт обеци. И без да мога, се изправих, вдигнах ги и ги поставих някъде в себе си.

Виена не беше краен Ад, а неосъществен Рай."

Тогава никой от двамата няма представа, че ще се стигне до момент, в който заживяват в Пловдив и са щастливи заедно. "Когато видяхме, че нещата стават неразривно-сериозни и важни, реших да се върна там, откъде започва всичко – в родния град на баща си. Тук се неговите корени", споделя Росен. "По-добре никога не съм се чувствал. Ако се абстрахирам изцяло от личния си живот и ежедневието, което водя и говоря само за града, мога да заявя ясно това."

В момента учи приложна лингвистика с немски и английски език, Йо същата специалност, но с английски и френски. Казва, че денят му минава приятно. "Мисля, че дойде и моето време да поживея малко по-анархично и да правя това, което ми е на сърцето. Ако във Виена е можел да се разхожда по Карлсплац най-спокойно, то тук, в България, за да направи подобно нещо, неминуемо трябва да има някой зад него, т.е. да има асистент. "Изключително много се натъжавам за нашата държава. Аз живях в Европа и мога да ти кажа, че тук кислородът е много по-усвоим. От друга страна, идва голямата мраморна стена на това, че виждаш колко ужасни неща се случват и как младите хора, които протестират – адмирации за тях – колкото и да се опитват да променят смущаващо порочната система, не могат. Ще го кажа по-метафорично: ако един млад човек или който и да е човек със съвест и съзидание хване един бял лист и напише на него: "аз искам по-добро бъдеще и развитие, искам да живея в една нормална държава, в която най-малкото хуманността не е мъртва", то политиците са тези, които вземат този лист и го хвърлят. Все се надявам, че ще стане някакво чудо, защото докато някой хвърля нашите писма за живот в огъня, нищо не би могло да се случи."

Веригите на свободата

Докато денят му минава в ходене до университета, разходки из Пловдив и писане, преди няколко месеца Росен взема много важно за себе си решение – ако ще пише поезия, ще я направи свободно достъпна и на друга платформа. Цитира ми редактора си Елин Рахнев - "за поезията не е задължително да има книжно тяло". Да се занимаваш с изкуство според него е нещо, дадено отгоре, от Бог – или го имаш, или не, талантът не може да купиш, нито продадеш.

Всъщност човекът, който го критикува най-често, е баща му (автор на корицата на книгата), особено що се отнася до поезията. "Едно от последните ми стихотворения си го беше споделил на стената в социалната мрежа и ми каза – евала, пич. Това означава, че всичко е наред", смее се Росен. Разказва ми, че с баща си имат много силна връзка и се разбират от четвърт дума. Той е най-любимият му човек, "ако говорим за хора извън личния ми живот". Свързва ги особена верига, която няма скъсване. "Що се отнася до изкуството и за нещата, които са действително значими, то баща ми ми е дал един много ценен урок – че не бива да бързам никога. Ако правиш изкуство и искаш то наистина да има някаква стойност, и то изцяло нематериална, най-важното нещо е наблюдението. Да знаеш защо наблюдаваш, какво и как."

Определя се като човек, който обича да има проекция за това, което прави, и какво би му се случило и твърди, че има поне 10-15 стихотворения, които са се сбъднали изцяло, без той въобще да подозира. Питам го дали в този случай се опитва да провокира съдбата, пишейки позитивни редове: "Няма как, това са двата полюса – може да си много добре, може да си много зле – не бива да се стремим да сме непрекъснато на върха. Ако сме прекалено много на върха, трябва да имаме едно наум, че може да задуха вятър, да загубим равновесие и да паднем. Това е природата, животът е такъв. Аз лично не се стремя да пиша само цветя и рози, тъй като си мисля, че реалността е достатъчно сериозна, за да не я разводняваме. В този смисъл се старая да бъда реалист в писането."

Преди да си тръгна, Росен споделя, че най-важното за него е да бъде максимално спокоен за себе си и за хората, които обича. Да не бърза да живее живота си и нещата да се случват така, както трябва и е написано. "Аз вярвам, че ние, човеците, сме само сценаристи на режисираните от Бог филми. Така че всичко е наред", усмихва се той и накрая казва: "Въобще не се плаша от нищо. Имам ясна представа, че съм щастлив и съм си намерил мястото като град, случване, обич."

Вкъщи поглеждам последния му статус – "Росен е душа, която няма тяло" - каза Йо. Влюбен съм до смърт в умението й да ме познава. Наистина. Това е и причината всяка вечер да моля Бог да съхрани до самия край гравитацията помежду ни. Благодаря, че те има, Слънце...".