Да се оставиш да бъдеш лекуван, означава да се довериш

изключително силен емоционален натиск

Обучаван да спасява и лекува, без дори да си дава сметка за това, той може да се идентифицира с този предполаган образ. Това обаче му отнема позволението, собственото и от страна на пациента, да има какъвто и да е човешки лимит. Несигурността, безсилието, незнанието стават забранени. Може да се каже, че т.нар. бърнаут синдром е евфемизмът на страданието на лекаря. Широко известно е, че "прегарят тези, които са горели". Това са идеалистите, ентусиастите, хората на достойнството и морала, перфекционистите. Онези, които се бунтуват срещу това да приемат лимитите, несъвършенството, отстъплението, провала. По тази причина нереалистичните очаквания към себе си се оказват ключов фактор за прегарянето.

Острата, непосредствена необходимост на пациента от лекаря неминуемо провокира интензивни чувства и напрежения в него самия - той неизбежно е емоционално въвлечен в случващото се с пациента и то резонира в неговия вътрешен свят. Лекарят обаче като че по презумпция не може да мисли за тази тежест; за собствената си тъга, за съмненията и изчерпването си. Ролята му не го предполага. Насилието на болестта, на смъртта, на погледа на другия го притискат да потисне случващото се в него и да премине нататък, към следващия пациент, следващото ИЗ, следващия работен ден.

Пациентът пък от своя страна забелязва и най-малкия нюанс

в тона, жеста, настроението и мимиката му; детектира всяка емоция - изказана или не, фантазира около нея, надява се или се страхува, доверява се или се отдръпва.

На първо място лекарят трябва да се подготви психически да понесе емоциите на един потенциално труден разговор. Това означава да приеме собствената си несигурност, тревогата и дискомфорта, които изплуват в него, и да ги остави да си свършат работата, като мобилизират неговата бдителност, сензитивност и професионализъм. Опитът определени чувства, каквито и да са те, да се потиснат и отрекат поражда значително вътрешно напрежение и става причина за множество неадекватни реакции. Обикновено

трудността да приемем и разберем собствените си чувства

рефлектира и в трудност да реагираме адекватно и на чуждите преживявания. За да не бъдем провокирани, сме склонни да прибягваме към най-различни, съзнавани или не, бягства. Те варират от целенасоченото, напълно съзнателно избягване на разговора с пациента до неволните фини изплъзвания по време на срещата с него. Примери за това могат да бъдат създаването на такива условия, при които същински разговор всъщност не може да бъде проведен, даването на фалшиви и прибързани успокоения или позоваването на клишета, светкавичното отговаряне на звънящ телефон, барикадирането на лекаря зад сложна медицинска терминология, рязкото сменяне на темата, даването на послания, че точно сега няма достатъчно време "за приказки", и т.н. Короната можем да поставим на празния, абсолютно лишен от съдържание и отношение израз "Спокойно, всичко ще бъде наред!".

Отричането е най-честата причина за недоверието към лекаря

поставил диагнозата и търсенето на второ мнение, което поради това, че не се отчита като защитно поведение, често се преживява от лекаря като неуважително и обидно. "Неразбирането" на пациента, от което лекарите също много често се оплакват, е резултат от отказа на психиката да възприема и обработва определена информация. Чутото се докосва до съзнанието на пациента, но сякаш го опарва и веднага потъва в забрава. Въпреки обясненията той е неспособен да възприема. Изключвайки думите на лекаря, пациентът сякаш отхвърля самата болест или определени аспекти от нея. Тази психична анестезия посредством когнитивната инхибиция често е много натоварваща за лекарите и може да провокира в тях досада и силно раздразнение.

Когато пациентът задава определен въпрос

или прави даден коментар, обикновено зад него стоят други безпокойства. Добре е лекарят да се ориентира за тях и да разбере какво всъщност тревожи пациента най-вече, коя е най-голямата му уязвимост в създалата се ситуация. Тя може да се отнася до безпокойство за семейството му, определени важни планове, засегнати значими роли, накърнено достойнство и др. Това е особено валидно за въпросите, които пациентите поставят по отношение на прогнозата и очакваното влошаване на здравословното им състояние. Добре е в тези случаи лекарят да обърне внимание на тези подлежащи тревоги и да ги назове заедно с пациента. Защото в крайна сметка въпросите за смъртта са всъщност въпросите за живота, който предстои.

Що се отнася до дискутирането на прогнозата за заболяването, основните препоръки са по отношение на избягването на фиксиране на конкретни срокове и даването на по-широк диапазон от възможно оставащо време в рамките на реалистично очакваното.

Това не означава лъжа или даване на напразни надежди

а избягване на създаването на усещане за присъда и обреченост, което съобщаването на конкретен срок провокира. Още повече че нерядко се случва пациентът да надживее прогнозирания срок и това е едно време за него и близките му на пребиваване в ничията земя между живота и смъртта, което може да бъде изключително мъчително преживяване. Обсъждането на прогнозата изисква доста смирение и от страна на лекаря.

Понякога пациентите изненадват лекарите с въпросите си, сварват ги неподготвени, често в моменти, в които те самите са напрегнати, претоварени или пък обзети от собствени проблеми, които ги безпокоят. Тогава е най-трудно, защото това налага на лекаря сякаш да спре себе си на пауза и да премине към съвсем друг регистър, за да не подмине дезангажирано въпроса на пациента. И това невинаги е лесно постижимо. Но е важно да се знае, че тези моменти, понякога съвсем мимолетни, траещи броени минути или дори секунди, могат да бъдат ключови за пациента. Причината за това е особената чувствителност и значимост за пациента на всички послания, давани от лекаря, като всяко от тях носи за него силно емоционално натоварени значения.

Пациентът е особено сензитивен в този диалог

дори и съзнателно да не си дава сметка за това. Това става причина често и за много погрешни интерпретации на казаното от лекаря. Едно споменато мимоходом изказване, смяна на тона, лека гримаса, замълчаване и т.н. могат да бъдат разчетени по съвършено различен начин. Разбира се, лекарят не може да предвиди, нито винаги да оцени или предотврати тези разминавания, както и да носи отговорност за тях, но когато забележи появата на някаква особеност в поведението и реакциите на пациента, е добре да се опита да се ориентира в неговите представи в момента. Тези погрешни тълкувания са провокирани от интензивната тревога на пациента и зад тях се крият най-големите му опасения. Уточняването на разбирането на пациента може да му спести много и понякога напълно излишни безпокойства. Изясняването е свързано и с постигането на съгласие и доверие между лекаря и пациента, което изгражда стабилната основа на тяхното взаимоотношение, върху която процесът на лечение стъпва.

Да се оставиш да бъдеш лекуван, означава да се довериш. А да се довериш, вече означава да имаш надежда. Всъщност

за болестта и смъртта винаги се говори през призмата на живота

И в тези разговори никога не се дава просто само информация. В тях се предава отношение. Начертаният план, предложената грижа, дадените обяснения, обсъдените рискове и всички възможни мерки, оставането на разположение, разбирането на страховете и топлотата, сърдечността са онзи спасителен пояс, който държи пациента и неговото семейство с глава над водата. Веднъж почувствал се в сигурни ръце, пациентът вече има стабилността да намери собствените си ресурси, с които да се справи. Това именно е даването на надежда в една безнадеждна ситуация. Една надежда, която е там, където е нужна - в разсейването на неизвестността, в премахването на чувството за самота. И в този смисъл, в постигнатия диалог между лекаря и пациента, никоя надежда не може да бъде напразна.