Манипулацията с едномандатните райони

Те могат да са от следните видове:

1. Неравен брой избиратели в районите (malapportionment): Например, ако в селските има по-малко избиратели, отколкото в градските, партиите, които печелят в селските, ще са по-добре представени и ще имат повече депутатски места със същия брой гласове.

След поредица от дела в САЩ Върховният съд въвежда принципа "един човек - един глас". Впоследствие съдилищата обявяват за незаконен изборен район, който се отклонява с 1-2% от математическото равенство на федерално ниво и с повече от +/–5% на щатско ниво (формулата за изчисление е по-сложна и отклоненията са само приблизителни).

Тъй като абсолютно математическо равенство на районите е невъзможно, законодателството трябва да определя допустимото отклонение. Колкото е по-голямо то, толкова повече възможност за манипулации има;

2. Партиите се стремят да се сдобият с максимален брой едномандатни райони, в които техните избиратели са около 60% от всички. Тези райони се считат за safe – безопасни или гарантирани. Ако вие чертаете районите, задачата е да направите максимален брой safe райони за вашата партия, а опозицията да я "пакетирате" в райони, в които нейните избиратели са 90 - 100% от всички.

По този начин опозицията ще спечели минимален брой места в парламента, а вашата партия – максимален. Пакетирането (packing) е стандартна манипулация, която намалява представителството на групи или партии, като концентрира избирателите им само в районите, където те са огромното мнозинство;

3. В САЩ и до днес двете основни партии заедно така моделират районите, че никой друг не е в състояние да спечели (bipartisan gerrymandering). Така те си създават максимален брой "безопасни райони" (safe seats). Затова, веднъж избрани, повечето от конгресмените остават почти доживот на работното си място. За периода от 1974 г. до 2002 г. например от 453 места в долната камара на Конгреса средно хората на 375 от тях са били винаги преизбирани. Този проблем е много труден за разрешаване юридически и Върховният съд не е успял да наложи ясни стандарти;

4. Освен да бъде "пакетирана", опозицията може да се отслаби и чрез разделяне на гласоподавателите й така, че в повечето райони да са малцинство. Нарича се "разцепване" (cracking). Представете си, че партия (управляващата) има 55% подкрепа, а другата 45%.

Ако всички райони са направени така, че избирателите да са 55% за управляващите и 45% за опозицията, тогава опозицията ще вземе точно 0 места или близко до тази цифра. При тази практика много от тези райони имат изключително странна форма, очертана от границите им;

5. И накрая – stacking ("нагласяване"). Като "смесите" в един район силно мотивирано да гласува малцинство и мнозинство от маргинализирани и необразовани избиратели, които по принцип не гласуват, малцинството всъщност печели.

Тази практика обръща внимание, че е важен не само броят на избирателите, но и мотивацията им да гласуват. При достатъчно данни един електорален инженер лесно може да конструира най-печелившата комбинация.

Всички тези неща ще ни се случват при мажоритарна система. За да се справи с тези предизвикателства, държавата трябва да има или безпристрастна изборна администрация (Великобритания), или независима съдебна система (САЩ), а най-добре и двете.

Без тях изкушението ще е твърде голямо за управляващата партия така да си начертае районите, че да спечели служебна победа в тях. Като прибавим и неяснотите в избирателните списъци, които ще направят невъзможно равномерното разпределение на гласоподавателите, въпросът е - защо ще си причиняваме всичко това?