Цветан Тодоров - човекът на чужда земя

"Тоталитаризмът, независимо дали е нацистки, съветски, или камбоджански, има своите кулминации, моменти, при които иска буквално да елиминира част от населението: изтребват се "кулаци", т.е. селяни, убиват се евреи и цигани, "превъзпитават" се до смърт хора от градовете. Но през останалото време животът си тече и тогава се случва друго - гангрена в дълбочина, всеобщ морален упадък", спомня си Тодоров, чийто брат, Иван, остава в България, но се реализира като физик, и то без членства в партийните структури.

В "Дълг и наслада" Цветан Тодоров нарича замърсяването на природата по време на социалистическата индустриализация на България "външно увреждане". "Природата е увредена. Едновременно с това природата на хората също се увреди." В непоносимостта към средата той открива паралел с други известни българи, намерили реализация другаде: "Трябваше да се примириш да живееш прикрито. Ето това мразеше Кристо."

Тодоров заминава за Париж като стипендиант през 1963 г. "В известен смисъл избрах по-лесното - напуснах България." Бързото вписване в академичните среди го кара постоянно да отлага връщането си и да измисля нови и нови обяснения пред представителите на властта. Писмо от баща му, в което пише "животът ти е там, не трябва да се връщаш", го убеждава окончателно да остане във Франция. "Активният ми живот в България не беше достатъчно дълъг - бях много млад, когато заминах. Ето защо нямам нищо сензационно за признаване. Ако бях останал по-дълго, компромисите щяха да се умножат. Обстоятелствата ми позволиха да избегна тази съдба."

Още на следващата година той прави първите си публикации, а в края на десетилетието е вече пълноценна част и уважавано име в академичните среди. Междувременно както ДС, така и френските служби го следят изкъсо. През 1970 г. защитава докторска степен пред Ролан Барт. В края на 70-те получава френско гражданство. "В началото бях чужденец, после исках да бъде асимилиран, а след като получих гражданство и вече се бях интегрирал, открих, че съм всъщност човек "на чужда земя"... Предпочитам този израз пред "без корени", който считам за неподходящ, по-точно - за безсмислица. Човекът не е растение - неговата гъвкавост и приспособимост към всякакви условия е нещо, което го отличава от останалите видове живи същества."

Успехът във Франция, а скоро и по света покрай преводите на книгите му не го правят по-открит в позициите към България. "Ако се бях превърнал във войнстващ антикомунист, родителите ми щяха да понесат последствията за това." Макар и от дистанция, той усеща тежестта на миналото. "Трябваше Стената да падне, Живков да бъде свален, за да се почувствам и аз, който бях вече живял във Франция 26 години, свободен."

В края на живота си той е в мир с френското и българското в себе си. Процес, който е част от универсализма във вижданията му. "Всяка култура е подвижна - друга очевидност, която често се забравя. Култура, която не се променя, е мъртва, казва Цветан Тодоров. Промяната и многообразието се обуславят взаимно."

"Четене и живот"
Издателство: "Сиела"
Превод: Валентина Бояджиева
Цена: 17.90 лв. Преглед на оригинала

Автобиографичната книга се допълва от друго скорошно издание - сборникът от есета "Четене и живот", появил се посмъртно през 2018 г. с помощта на дъщерите му Леа и Саша Тодоров. В селекцията те се придържат към "точността и духа в работата на Цветан, който сам беше безкрайно подозрителен към дебелите книги".

"Моралният човек е различен от морализатора, но и от моралиста", разсъждава Тодоров, който иска да отговори на тази взискателност, която има той към другите. Пише, че иска все повече да не бъде моралист, а да бъде морален. "Трябва" и "ти си длъжен" не са въведение към морални постъпки; единствено "аз трябва" и "ти можеш".

Книгата започва с предговор от философа и негов ученик Андре Конт-Спонвил, който определя Тодоров като "хуманист без илюзии, гражданин на света, умерен и взискателен". "Затова е толкова важно да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни - по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата участ."

В двете книги Цветан Тодоров, който продължава да работи до последния си ден въпреки нервно-дегеративно заболяване, анализира също така мястото на литературата и изкуството, демагогията в политиката, къде се сместват богатството на мултикултурализма и нуждата от принадлежност към определена среда, как бащинството разширява вижданията му, нуждата от диалог, политиките на идентичността, расизма, отношенията между публичния и личния живот днес.