Димитър Гочев в своя оранжев период

По време на репетициите между мен и актьорите се случва нещо толкова съкровено, магия някаква, което трудно се повтаря при вече готовото представление. Тогава за мен то е вече чуждо и различно... Не искам да развалям спомена за онова, което е било, като седна с останалите в салона...

А публиката за вас е тълпа воайори, които наблюдават отстрани нечий чужд любовен акт...

Точно така, такова ми е усещането... В момента актьорите, с които обикновено работя - Самуел Финци, Алмут Цилхер, Волфрам Кох, са в много силен период, в подем някакъв. Взаимно се зареждаме и нахъсваме, заедно избираме текста, който ще правим - тяхното мнение е също толкова важно, колкото и моето. Гледам да използвам тая тяхна енергия, заедно да я насочим натам, където ще е полезна за всички ни. Няма водещ и подчинени, всички сме еднакво важни, като скачени съдове сме, преливаме от един в друг...

Казвате, че в началото директорите на немските театри са ви търсели като "прясно балканско месо". Днес обаче сте един от режисьорите, които определят естетиката на съвременния немски театър...

И вече ме канят не заради екзотичната ми биография. Дълго време се колебах, преди да се върна да работя в Берлин. За мен този град е свързан с много спомени още от времето на ГДР. Тук съм изживял едни от най-силните си години в моята биография навремето. Много интензивен период беше... Затова, когато през 1992 г. Франк Касторф стана директор на "Фолксбюне" и ме покани да работя в неговия театър, аз отказах. Той и до днес не може да ми го прости. Тогава беше необходимо, даже задължително да вляза в неговата естетика и енергия, да я споделя, да го подкрепя, а аз не се усещах готов за това... Ние и сега с Касторф сме на съвсем различни мнения за това какъв трябва да е театърът - ето, и вчера се псувахме, ама това не ни пречи да се уважаваме. Той кани във "Фолксбюне" много режисьори, които правят театър, съвсем различен от неговия...

Напоследък работя едновременно и във "Фолксбюне", и в "Дойчес театър", а естетиката на тези две сцени е съвсем различна, да не кажа противоположна. В "Дойчес театър" е консервативната, бюргерска публика, "Фолксбюне" е за младите, той провокира, предизвиква зрителите. Чудя се кога ли ще ми поставят ултиматум от някой от тези два театъра - или да работя само с тях, или край... Засега обаче още никой от тях не го е направил.

Публиката на "Дойчес театър" явно е преодоляла своята резервираност и консерватизъм, защото салонът е пълен и се гледа със затаен дъх до самия финал на "Персите", независимо че е "дълъг" и с много плътен текст. Дали това се дължи на младата енергия на придошлите в Берлин студенти и младежи от цяла Германия и Европа? Или все повече хора предпочитат да загасят телевизорите и да отидат на театър?

Вероятно загасените телевизори стават все повече. В Германия обаче открай време има традиция да се уважава античният текст, каквато е трагедията на Есхил "Персите". Тук античността е на почит и хората идват в салона, за да чуят текста - той е еднакво важен, заедно с всички останали елементи на представлението. Не съм сигурен дали в България текстът е от толкова голямо значение, както тук...

Хайнер Мюлер продължава да играе важна роля в живота ви, макар отдавна вече да не е сред живите - сега именно неговият превод на "Персите" се е оказал определящ за това какъв да е вашият спектакъл.

Като седнахме най-напред с актьорите да четем превода му, отначало три дни не схванахме за какво всъщност се говори в тая пиеса. Преводът е много архаичен, мрачен, монолитен... После постепенно започнахме да навлизаме в езика и накрая той ни превзе, опи ни с музиката си. Пос­ле го сравнихме с превода на един съвременен немски поет - стори ни се направо смешен, бароково претруфен...

Много дължа на Хайнер Мюлер, той направи много за мен, както и Бено Бесон и Иван Кондов, бог да го прости, докато работех във врачанския театър...

Според Иван Станев - режисьор, който също от дълги години работи в Германия, за да се запази човек интелектуално, той трябва да съществува извън каквито и да било национални рамки. Споделяте ли неговото мнение?

Аз не мога да забравя, че съм от долното течение на Марица, не мога да се откажа от карантиите си... То си е в мен и винаги ще го нося със себе си. Затова винаги ще бъдем различни в Германия, независимо дали ни приемат или не... Не случайно на Санчо (Самуел Финци - бел. авт.) му трябваше много дълго време да се наложи като актьор в Германия. Слабият акцент му е най-малкият проблем. Той идва от друго място, носи със себе си друга актьорска чувствителност, друго усещане за театър, как­вито тук са непознати. И трябваше да си извоюва с много труд мястото, на което е в момента - един от водещите актьори в Германия.

Заради повика на гените от долното течение на Марица ли толкова години вече ви занимава пиесата на Боян Папазов "Бая си на бълхите"?

Това е страшно силен текст. От много време не мога да чета съвременна драматургия, защото не се срещат вече толкова пълноводни текстове, но пиесата на Боян е невероятна! В нея ни има целите описани. Жалко, че не мога да й намеря адекватен превод на немски - всичките са ялови, а по-добре да не поставям Боян Папазов, отколкото да поставя половин Боян Папазов.

Дали пък това няма да се превърне в необходимото предизвикателство, което да ви накара най-после да се върнете и да направите спектакъл в България?

Може и така да стане (оживено). Точно от такова предизвикателство имам нужда, за да работя в България. Но тук не става дума само за куража да се върна - не мога просто да сляза от самолета, да отида в театъра и да започна да репетирам. Трябва ми време да почувствам какво става около мен, какво се случва с хората...

Може ли да се каже, че "Бая си на бълхите" отключва същите енергии във вас като морето край Варвара или Родопите около село Сулища?

Има нещо такова, само че така и не си построих къща в Сулища. Остана само празна поляна, нищо че по едно време бях решил да правя къща там. Заради театъра - най-добре ми е да работя и да поставям и нищо не може да ми замени това...

Е, виждала съм ви също толкова щастлив като сега и край морето на Варвара...

Ами то беше заради алкохола на Анри Кулев...

В "Битка на негъра и кучетата" Самуел Финци, който играе негър, в един момент сваля перуката и заявява "аз всъщност съм българин" - това по-скоро екзотичен момент от спектакъла ли е или търсено послание?

Определено искахме да звучи като послание - че няма разлика дали си човек от третия свят, от Балканите, или от друго място извън Централна Европа - всички са смятани за втора ръка хора. Някак си се прие, че силните са в Централна Европа, за Щатите изобщо не говоря. Понятието трети свят е най-малко географско, то е въпрос на политика, социология, психология...

Навремето голяма или малка крачка направихте, за да преминете от ветеринарната медицина към театъра?

Е, нали все при животните си останах...

Повече за Димитър Гочев и гастрола на "Персите" и "Битка на негъра и кучетата" - в броя "Сценични изкуства", 18 март 2007