Там, където желязната завеса все още съществува

Новият роман е продължение на дебюта "Чефури - вън!" (2008), в който Войнович се заиграва с принизяващия сленг за словенците от смесен произход, т.нар. чефури. Като "чефур" с родители от Хърватия и Босна и Херцеговина писателят превръща този аутсайдерски статут в част от сюжетите си и възможност да анализира обществото от различен ъгъл. През 90-те думата има обидно значение, а през следващите десетилетия има по-хумористичен оттенък, реферира към грубоватия и недодялан балкански тип. "Това ти е Словения. Всички уж са горди и чистокръвни, а то кучетата им са по-малко омешани", казва главният му герой в "Джорджич се връща", с когото Войнович споделя поне няколко черти, включително нереализиран талант в баскетбола.

Прозата на Войнович дори се е сблъсквала със закона. Покрай появата на "Чефури - вън!" той е дълго разпитван заради пасаж от книгата, в който се описва полицейско насилие и който, след като намира популярност онлайн, стига и до служителите на реда. Войнович дава показания дали това, което е описал, е истина или измислица. В начина, по който може да предизвика литературното статукво, прозата на Войнович поема щафетата от също надникващия в междубалканските отношения словенски автор Драго Янчар, а в най-хапливите си моменти може да напомни леко и на Дубравка Угрешич (1949 - 2023). Подобно на Угрешич, Войнович е труден за определяне: през годините е бил описван като "словенско-босненски", "словенско-сръбски", "словенско-хърватски", "постюгославски" писател.

Ако трябва да даде начална точка на периода, в който се намираме, Войнович гледа към финансовата криза (2007-2008) и началото на гражданската война в Сирия през 2011 г. "Тръмп не би съществувал като политически фактор в друг период, той е възможен само в настоящето. Затова и винаги личности като Мусолини и Хитлер ще се изучават и анализират. Винаги има загадка какво обществено влияние ги е довело на сцената", казва писателят и дава пример със Словенската демократична партия в страната му, която печели изборите преди двадесет години и оттогава е винаги фактор. "Тя започва от центъра, изглеждаше проевропейска и толерантна, а с годините отиде все повече в крайния спектър, и то без особено да променя профила на гласоподаватели. Това означава, че гласуващите се адаптират към новата политическа линия, те искат да чуват как климатичните промени са измислица, как ЛГБТ+ хората и бежанците са проблем. А тази промяна е възможна, защото в хората вече няма надежди и страхове, а само страхове."

Войните между Русия и Украйна, Израел и "Хамас" също го изпълват с несигурност, но той ги вижда само като елемент от по-голяма история в бъдещето. "Всеки, който е живял в условия на война, знае: когато стрелбата спре, това е само първата глава от следващата история. След аплодисментите, че някой е подписал някакво споразумение, и радостта, че най-сетне имаш усещане за физическа сигурност, идват последствията. А тези последствия ще бъдат част от живота на хората през следващите поне 20-30 години."

Той все още има роднини в Босна, страна, която се обезлюдява с по-голяма скорост след войната, отколкото по време на 90-те. "Хората със способности и средства, които са успели да се реализират въпреки хаоса, също не харесват корумпираната среда, в която се намират. Те също отглеждат бъдещи имигранти. А за други има култ към индивидуализма: щом те са реализирани, значи всичко е окей." Както казва една от героините в "Смокинята": "Ние вече нямаме свобода. Понеже свободата е в прекрояването, в измамите, в измислянето, в залъгването. На себе си и на другите."

Словения изглежда като по-добра и съвсем различно подредена реалност, но Войнович се опасява, че това няма да е за дълго. От средата на януари лекарите в Словения протестират, а движението е най-продължителната стачка на здравни работници в историята. За него има и хронични проблеми в образователната система на страната. Той често мисли за това какво бъдеще очаква осемгодишните му синове. "Помня как през 80-те и 90-те родителите ми бяха много заети от сутрин до вечер и сега се опитвам да предложа друга реалност на децата си - не искам да отсъствам от живота им, съответно това води и до по-малко време, в което мога да пиша." Той допълва, че ако ги попитаме, те ще кажат, че работата на баща им е да пие кафе и да чете книги. Войнович посвещава "Смокинята" на тях. "Написах я, за да имат в живота си нещо, чрез което, ако поискат, могат в даден момент да ме разберат напълно."

"Смокинята" и "Югославия, моя страна" са преведени из Европа, включително на английски език, но Войнович чувства, че не е открил всички тайни на книгоиздаването и разпространението. В различните страни романите му са приемани различно: "Например в Германия тематиката им веднага провокира интерпретиране от стриктно политически ъгъл, а както каза един друг писател - отвъд Берлин вече спира да им пука за нас. Има нещо вярно: най-успешните ми преводи са в Източна Европа, докато на Запад всяко ревю, участие, интервю е борба за видимост."

Вътрешните специфики на страните също играят роля: ако си разпространен от издателство в Северна Италия, трудно ще пробиеш на юг, а успехът му в Швеция е до голяма степен резултат от голямата имигрантска диаспора от бивша Югославия. В руските преводи пък са спестени почти всички псувни поради наложени стандарти над писмената реч. "Навсякъде книгите ми се сблъскват с различни установени системи, независимо в колко глобализиран свят си мислим, че живеем."

Остава и парадоксът, че за да научат един за друг, авторите от "по-малки" езици трябва първо да минат през одобрение на "по-големите" езици и пазари". "Като че ли в литературата желязната завеса все още съществува. Изглежда, все пак съм източноевропейски писател."

"Джорджич се връща", "Смокинята" и "Югославия, моя страна" са в книжарниците от издателство ICU и в превод от словенски на Лилия Мързликар.

Преглед на оригинала