Меглена Кунева, посланик на ЕС пред Съвета на Европа, бивш вицепремиер, главен преговарящ и първи български еврокомисар, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

В Хърватия вече смятат всекидневието си в евро и пътуват без граничен контрол. В Румъния минималната работна заплата и минималната пенсия преведени от леи в левове станаха 1 194.40 лева. А пенсионерите получаващи месечно по-малко от тази сума ще бъдат финансово подпомогнати. За Румъния се заговори като за икономическо чудо с рекордно високо ниво на чуждестранните инвестиции за миналата година. На техния фон България не изглежда оптимистично. И не е чудно, че в проведено наскоро социологическо изследване 35.5% от сънародниците ни очакват 2023-та да бъде по-лоша от предходната, а 29% да бъде същата лоша година. Защо България не стана Хърватия на Балканите? А много скоро ще почнем да се питаме и защо не станахме поне румънци на Балканите? Наш гост е Меглена Кунева – посланик на Европейския съюз пред Съвета на Европа, бивш вицепремиер, главен преговарящ и първи български еврокомисар.

Чух и статистиката, която цитирахте, и въпроса, с който ме включвате в разговора. Знаете ли, въпреки тази съвсем неласкава за нас оценка за мястото, на което се намираме, има нещо, което искам да изтъкна и да бъде всъщност това началната фаза на разговора ни: че Европейският съюз изпълнява едно свое основно предназначение, и това е да можем да се сравняваме. Да се сравняваме с държави, които са поели определен път, път, който е свързан с това хората да живеят добре в страните си, да имат права, да бъдат защитени и да могат свободно да правят икономика, да пътуват, да учат и т.н. Т.е. всичко онова, което е Европейският съюз и неговите теми. Аз съм напоследък доста предпазлива с думите, защото почти всяка от красивите думи, с които вървяхме напред към присъединяването ни към Европейския съюз, започна да става клише, и когато хората са недоволни от мястото, което заема страната ни, недоволни са от живота, който водят, тези думи започват не просто да са клише, а започват да дразнят. Но нямаме друга посока, освен това да се сравняваме, и не само да видим какви заплати и какви пенсии получаваме, а да видим как и защо се управлява по-добре в тези страни, които вие цитирахте – Хърватска и Румъния, как те успяха да минат напред и до каква степен през Европейския съюз може да се възвърне оптимизма и да обърнем това сравнение, което в момента не е в наша полза, и да започнем стъпка по стъпка да изграждаме такава държава, на каквато ние искаме да приличаме. Защото ако погледнем извън Европейския съюз, има други държави, които се стремят към членство и които изглеждат много по-зле отколкото България, включително и в икономическо отношение. Нека да видим какви са плюсовете ни, членството безспорно е един от тях, средствата, които получаваме през европейските фондове, е друга много сериозна форма на подтикване на България напред. Европейският съюз продължава да е най-големият инвеститор в България, и има желание и никога няма да ни бъде отказана помощ, солидарност, за да можем ние да вземем най-доброто от чуждия опит. Въпросът е, че изборът е наш. И точно този избор и пропуснатите възможност всъщност болят най-много.

Тогава какво не ни достига, посланик Кунева?

Можем много дълго да говорим по този въпрос. Не ни достига в момента обществен дух, не ни достигат институции, които да работят независимо. Всъщност, независимост не ни достига. Не ни достига необходимата доза безпристрастност да погледнем истината в очите, да признаем къде сме сбъркали. И не ни достига достатъчно сътрудничество вътре помежду си ние, като българи, да успеем да набележим стъпките, които трябва да направим. Ние говорим за солидарност навън с останалите държави, за помощта, която очакваме от тях, а не говорим за солидарност вътре в страната. Тази връзка между политически елити и хората, които избират управляващите, е в много тежка ситуация в момента. Дори когато става въпрос за социална политика, за свързани с всекидневието ни  икономически и социални инициативи от страна на политиците, аз имам чувството, че те говорят помежду си и само помежду си, за да могат да отразят някаква малка победа или голяма нападка, голяма рана по отношение на противника, на политическия опонент, а не да говорят с хората, и да говорят по възможност и помежду си. Тези неща липсват. Като притурим това, че езикът стана буквално забранителен за слушане и за употреба на политическо ниво, водят до тази картина, която действително в момента не ни дава особено основание за оптимизъм. Ние не успяваме да приключим нито една тема, всичко стои отворено, не успяваме да получим съгласие по нито една тема. В момента, в който сме постигнали съгласие, 5-6 месеца, максимум година след това се отхвърля, отрича и започваме отначало. Така няма как да стане. Не може винаги да започваме градежа на къщата от кота 0.

Странно е, че за разлика от Хърватия у нас дори влизането в "Шенген“ и Еврозоната не може да ни обедини. Какво остава да направим?

Ето това е много добра илюстрация на това, което казах преди малко, че ние не успяваме да затворим нито една тема, държим всички теми отворени. Ако човек се отдаде на теория на конспирацията, би трябвало да си отговори на въпроса: кой има интерес от това? Мисля, че ние вътре сами си създаваме някакви хибридни войни, може би до известна степен подпомагани и отвън, защото Европейският съюз има нужда от силна България. А когато ние отвътре сме слаби, това е начин да се отслаби и Европейският съюз. И "Шенген“, и еврото всъщност са много добра илюстрация – да не е България в "Шенген“, да не е България в еврото, това без съмнение отслабва Европейския съюз. Не говоря да ни бъде подарено това членство, както не ни беше подарено и влизането в Европейския съюз, става въпрос да се заслужи. Когато една страна успява и успява благодарение на Европейския съюз, благодарение на помощта, която получава, на чувството, че си част от едно по-голямо и по-силно тяло, това е много силен сигнал, включително и за Западни Балкани, и за страните от Източното партньорство, като Украйна, Молдова, Грузия. Това е много силен сигнал, колко успешен е Европейския съюз. А когато има такива сигнали, каквито ние даваме отвътре, това може да се използва от всеки неприятел, от всеки, който иска да раздуха съмнението в Европейския съюз: ето виждате ли една страна, която е вътре, която нито иска да влиза, нито заслужава да влезе в тези два други съюза на "Шенген“ и на еврото. И това без съмнение има негативен имидж не само върху България, но и върху Европейския съюз. Нито едно едното, нито другото е лесно, нито "Шенген“, нито Еврозоната. Ето, днес чета, че министърът на икономиката в Загреб е заплашил буквално със замразяване на цените, защото някои правят спекула по повод на въвеждането на еврото. Да, това е възможно, може би и в България би имало такъв елемент, но Хърватия решава как да се справи, и ще се справи. И само след няколко месеца това, което те предвиждат, и което накара толкова силно хърватите да желаят влизането в Еврозоната, развитието на туризма, развитието на търговията, това ще се случи, и те ще дръпнат още по-напред. "Шенген“, който е символ на сигурността, на това, че институциите в една страна вървят добре, също допринася за инвестиции, за самочувствието на хората, които са тръгнали по този път, на всяка нация. Ние отваряме темата отново и за "Шенген“, и това го правим многократно, това е още отпреди 10-на и повече години. Не, "Шенген“ ще ни наводни с мигранти – не, не е вярно, не е това контратезата, или подценявайки го, че става въпрос само за техническа готовност – не, има политически ъгъл, който е много важен, и то всъщност затова "Шенген“ нито е автоматичен, нито пък можем да подценим значението му. "Шенген“ е политическа оценка. Да, техническа също, но е политическа оценка, и той затова има добавена стойност. Аз много се надявам, че ще минем през тези вътрешни трудности. По време на преговорите начинът, по който аз се опитвах да ги преодолявам, и ги преодолявах стъпка по стъпка, беше с много силна комуникация, с много, много, много обяснения – кое за какво е, защо е, как ще послужи, какви са опасностите, и с много разговори с всяка една от заинтересованите страни. Колкото повече ние се затваряме и не обясняваме какъв е смисълът от едно или друго действие, толкова повече Европейският съюз ще бъде критикуван за неща, за които няма как да отговаря на такова наднационално равнище. Една част от хората в България, истински проевропейски настроени, се сърдят на Европейския съюз за това, че не е успял да накаже лошите в България, че не се е справил със съдебната система, с организираната престъпност, с корупцията и т.н. Не Европейският съюз е виновен за това и не можем да очакваме това от Европейския съюз. Ние стоим около масата, ние взимаме решения, българските министри участват във всеки един от 9-те съвета плюс съвета на върха. Няма как, нашето присъствие там е толкова силно колкото на всяка от останалите държави. Защо трябва да си мислим, че точно България ще бъде осиновена, и някой от другите национални лидери ще реши проблемите или Европейският съюз като институция ще реши проблемите, които ние имаме? Нито го правят за Франция, нито го правят за България, няма как това да се случи. Но може да се даде сила на всяко реформистко мислене и позитивно мислене в която и да било от държавите, със средства разбира се, но не само със средства. Ние знаем, какво е добро управление. Преди повече от десетилетие, когато започнахме с Движение "България на гражданите“, и пред това моята президентска кампания, аз имах едно мото, един лозунг: да върнем нормалността. След това много хора започнаха да го повтарят, а в началото ме питаха какво означава това, какво означава нормалност? Ами нормалност означава да работят институциите, нормалност означава, когато някой е избран, той да бъде независим, а не да се отблагодарява на тези, които са го избрали. И тук става въпрос от квотите в регулаторите и във Висшия съдебен съвет до най-малките и най-дребните назначения, които са свързани с администрацията. Аз мисля, че по отношение на мисленето ни, ние за съжаление не вървим достатъчно бързо напред или просто не вървим напред. Много от много важните устои на обществото ни – какво означава патриотизмът в XXI век, какво означава нация член на Европейския съюз, какво означава Европейския съюз в днешно време, как се развива той, не е застинал и ние участваме в неговото изграждане – всички тези въпроси престанаха да ни интересуват. Партиите подозрително започнаха да си приличат една на друга. Имам чувството, че това е някакъв палиндромски синдром. Нали знаете какво е палиндром? Това е една дума, която може да се чете и в едната и в другата посока по един и същи начин, като името Ана например – и отзад напред да го прочетете, и отпред назад, буквите са едни и същи и значи едно и също.

Знаете ли, посланик Кунева, забелязах, че нашите политици избягват да коментират влизането на Хърватия в двете зони – Шенгенската и на еврото. Може би заради комплекси, заради гузна съвест, заради разкраченост в мисленето – влизаме, пък не сме готови, а пък и не знаем, къде сме всъщност. Как да си го обясним?

Ами точно това, че ние престанахме да говорим с Европейския съюз много скоро след като влязохме в Европейския съюз.

Защо?

И всъщност, парадоксалното е, че по време на преговорите много повече се говореше и много повече се знаеше и повече дискусии имаше отколкото след това. Защо? Ами въпрос на лидерство е. Ако няма лидери и държавници, държавни ръководители, които да обясняват всяка своя крачка в Европейския съюз, включително впрочем и всички публично говорещи личности, включително журналистите, но изграждането на знание е много, много, много труден, важен, бавен процес. В момента, в който престанеш да го изграждаш, се свличаш. Нещо като карането на велосипед по хълм – престанеш ли да въртиш педалите, започваш отначало. Какво се говори напоследък за Европейския съюз у нас? Да, войната в Украйна е тема, миграцията е тема, и друго какво? Планът за възстановяване не е каква икономика ще правим и какви хора са ни нужни, за да правим тази икономика, а дали ще получим едни пари. Ами ако вървим по този път, все по-малко пари ще получаваме, защото няма да знаем как да ги използваме. И липсата на грижа за администрацията е едно от тежките поражения, които напоследък са нанесени на държавата. Администрацията е зле подбирана, без конкурс, а в много случаи или когато има конкурс, карат хората в администрацията да се чувстват задължени, че са на една или друга позиция, т.е. администрацията не е независима. Много малко обучение има, много малко стимули да се расте в професията, в кариерата. Може би това звучи дистанцирано и далечно от ежедневните ни грижи, но всъщност не е, защото и партиите, и политиците сменят своята позиция, избори, управление, опозиция и т.н., но администрацията е тази, която остава. Тя е тази, която осигурява институционалната памет и която в последна сметка осъществява и пази това, което се е постигнало и надгражда по-нататък, разбира се, ако тя е уважавана, ако я слушат, ако я познават. Аз съм изумена, колко малко ние говорим за администрацията като съставна част от управлението на страната.

И когато говорим, го правим пренебрежително.

Да, това личи. Когато дойде една или друга партия на власт, поне едно запознаване с правилниците за работа на съответните министерства да се проведе, защото е жалко и смешно да се гледа отстрани, как елементарни познания липсват, защото просто не се считат за важни. Когато се отива на европейски съвет, абсолютно всеки министър трябва да направи брифинг преди да отиде: с каква задача отива, какво е одобрено от българското правителство. Ние имаме документи, които казват, че позициите на България по една или друга директива, всичко това, което се приема на Съвет, се координира и се приема от Министерския съвет. Само че някой да знае какво е прието напоследък, някъде да е даден брифинг за това? Не. И затова изглежда като че ли на България й казват какво да прави, защото ние не казваме, с какъв мандат отиваме и какво сме постигнали накрая. Не знам дали звучи атрактивно или напротив, звучи скучно, но това е начинът, по който функционира държавата, и по който защитава интересите си. Коя позиция е обсъдена публично? Единственото нещо, което беше обсъдено беше за каботажа и за транспортните фирми, това беше доста отдавна всъщност, и сега за въглищните централи. Но това е краят на един процес. Във всяка една от предишните фази обсъждане е трябвало да има, и това обсъждане е трябвало да бъде публично, а не да стои един или друг политически играч, да стои, да чака зад ъгъла кога неговият опонент ще сбърка, и да започне атаката. Това не е отношение към собствената си държава.

Може би защото самите политици, отивайки в Европейския съюз, не знаят защо отиват, не знаят какво да кажат, не знаят какво да направят, камо ли преди това да дадат брифинг.

Ами това е обществото. Всъщност, ако не познаваш държавата си, ако не познаваш хората, за които работиш, няма да знаеш за какво отиваш там. Всяка позиция може да бъде защитена, може да бъде огласена, но трябва да имаш изключителни аргументи за това. Аргументите се изграждат вътре в страната. И те не стават нито с тропане по масата, нито с някакви фалшиви политически настоявания. Те стават и Европа разбира от доказателства. Нещо, което ние у дома не правим – да се слушаме един друг, всъщност във всяка една от европейските институции това е първата стъпка – да чуеш какво казва партньора ти. Може да не си съгласен, може да не успее да те убеди, но слушат.

Комуникацията е вашата рецепта на главен преговарящ, на опитен дипломат в европейските структури, на първия еврокомисар -  комуникацията ли е най-важна?

Нека да кажем общуването, защото комуникацията е малко по-студена дума за нас. Общуването вътре в страната. И чувството, създаването на чувство за единство поне върху няколко теми. Когато сме приключили една тема, да не се връщаме непрекъснато към нея. Оставям на страна красивите думи, защото ако някой каже: "Ние като основен приоритет ще имаме здравеопазване, пътища, образование“, никой не може да възрази, разбира се, че това са приоритети и е много хубаво да ги има – и инфраструктурата, и образованието, и здравеопазването. Само че въпросът е: може ли да има пътища, ако няма добри обществени поръчки? А може ли да има добри обществени поръчки, ако няма институции, които най-напред да ги организират, а след това да ги контролират? Можем ли да имаме добро ниво на сигурност, ако ние не сме сигурни в тези, които ни пазят, и как да направим така, че да сме сигурни в тях? Това е администрацията. Специализирана да, ако става въпрос за МВР, специализирана администрация, но администрация. И тя има своите особености. Дали това ще бъдат допълнителни усъвършенствания, дали ще бъде ако щете минаване през детектор на лъжата или някакви други форми в тези особено чувствителни сектори, за да сме сигурни, че там са отишли най-добрите, и че тези най-добри получават подкрепа от нас. Но това е самата държава. Държавата това са хората. И няма защо да се опитваме да слагаме дистанцията. Този, който работи в училището, в болницата, който охранява сигурността ни, това е съседът, това е човекът, който живее до нас. Това не са някакви дошли от космоса хора, които изведнъж ние да се учудим, че те не са достатъчно мотивирани, че не са достатъчно подготвени. Не можем непрекъснато да се изненадваме от собствената си неподготвеност и от липсата на мотивация. В момента на нас най-много ни липсва мотивация за общи действия, общуване как да се стигне до това, и нещо, което аз го повтарям много, много, много отдавна – езика. Всъщност, политиците разрушиха единственото си оръжие – думата, речта. И сега аз мисля, че тези окопи, в които се озоваха всички, много трудно се преминават. Това личи и си личи много от далеч.

Какво очаквате от 2023 година, посланик Кунева? Всичко това, за което говорите, вашите размисли, дали ще намерят материализация?

Вижте, човек, който е ангажиран публично и е бил толкова години ангажиран с най-високите цели на политиката ни вътре в страната, и навън, с достигането на тези цели с членството ни в Европейския съюз, на мен ми е заложено да бъда оптимист, това ми е почти като длъжностна характеристика. Иначе не бих говорила, не бих говорила дори и сега. Но имам своите опасения, мисля, че най-напред трябва да бъде разрешена политическата криза, в която се намираме, и да започнем много внимателно, стъпка по стъпка, но постоянно да изчистим и думите, и поведението си от агресия, да се научим да говорим един с друг, да говорим. Аз пак ще се върна към стари спомени, но един от предизборните клипове на Движение "България на гражданите“, който мисля, че остана малко неразбран, беше секунди, но се състоеше в следното: представете си една стая, в която има наредени столове в кръг, и влизат един по един различни хора, всеки с разпознаваемо лице – тогава беше Найден Зеленогорски, Даниел Вълчев, Прошко Прошков, млади хора също, които още не бяха навлезли в политиката, всички сядаха в този кръг и започваха да си говорят. Това, с което аз винаги съм искала да остана в усилията си, да съм вярна на усилията си, това е да може да се създаде диалог. Този кръг от хора, които са различни, и с различен опит, и с различна възраст ако щете, но да могат да си говорят. Ако има нещо, което искам да видя, е тази картина да оживее: различни хора с различни политически предпочитания да не смятат, че непременно са врагове един с друг и да могат да си говорят.

Цоня Събчева