Интервю с Калоян Махлянов-Котоошу

Над 1,5 милиарда души в Япония, Китай, Монголия, САЩ, Канада и още куп страни по света знаят неговото име. Той е една от живите легенди на може би последния оцелял мистичен спорт - сумото. Каратето го комерсиализираха, кунг-футо го приватизираха, но сумото оцеля. Остана онази общност, която ражда легенди. Защо е така, откъде идва тази мистика и за да научите още много други неща, агенция "Спортлайн" се срещна с най-подходящия човек, който може да вдигне завесата - Калоян Махлянов. Или Котоошу, както е известен по целия свят. Оттам тръгна и разговорът ни с може би най-известния българин в момента заедно с Христо Стоичков.

Калоян или Котоошу?
Това е един човек. Аз съм Калоян Махлянов, просто в Япония трябва да имаш друго име. Затова станах Котоошу.

А защо Котоошу? Вие ли си избрахте това име?
Не, в него са преплетени два елемента. На всички сумисти от нашата школа имената започват с Кото. Това означава Японска арфа. А Ошу е Европа. Дали защото идвам оттам, дали защото ме видяха на европейското в Холандия през 2001 г., не знам, но решиха, че това ще е името ми.

Онзи шампионат на континента в Ротердам ли промени живота ви?
Може така да се каже. Тогава ние станахме номер 1 в Европа. В Япония ме препоръча Накамото, който е член на УС на аматьорската федерация. Тогава ме видя и Токояма, това е човекът, който прави прическите в нашата школа. Той също ми помогна.

Че толкова ли се чува думата на един фризьор?
Не, не, въобще май не разбирате какво е значението на прическите в сумото. Това е визитката за пред хората на един борец.
Пробиеш ли с една прическа, няма връщане назад
Длъжен си навсякъде да изглеждаш така в публичните си изяви. Затова и поисках срещата ни да е по-рано - да приключим със снимките и да дам малко почивка на косата.

Толкова ли е страшно, ако, да речем, утре ви снимаме цивилен, с нормална прическа?
Ами само преценете - ако ме видят така в Япония, това ще означава края на Котоошу.

Да се върнем на пристигането ви в Япония. Какво очаквахте и какво заварихте?
Когато се разбрахме да замина за Япония, за да навлизам в големия спорт, си казах: "Айде, Калоянчо, отиваш в професионалния спорт. Там ще се грижат за теб, а ти само ще тренираш." Когато влязох в школата обаче, се върнах 2000 години назад!
 

В смисъл?
В буквалния. Затвориха вратата зад мен и се озовах на място, където се говори само един език - японския.

Е, все пак е имало телефони, компютри?
Телефони имаше стационарни, но ходи се оправи на японски. Само аз си знам какво ми е било половин година. Ходя и гледам всеки какво говори, какво сочи, за да почна лека-полека да схващам. Почваме тренировка, треньорът обяснява, а аз не разбирам нищо. Хората искат да ми помогнат, но пак на японски.

Шест месеца никаква връзка с България.
На няколко пъти ми минаваше през главата да си тръгна, но се радвам, че оцелях. Добре че треньорът ни през два-три месеца е имал връзка с нашите и с мениджъра на българската федерация Петър Стоянов, за да ги информира, че съм добре и тренирам.

Добре де, не можехте ли да излизате навън и да се свързвате, с когото си поискате?
Човек, ти не разбираш. Имаш 100 долара в теб. Намираш се на място, което не знаеш къде е всъщност. Не знаеш техния език. Можеш да излизаш, естествено, но като си покажеш носа, какво ще правиш? Как ще попиташ някого нещо? Седиш си в школата и учиш език и порядки. Това е основното, което правиш - учиш се да говориш като тях, да живееш като тях, да се бориш като тях. И другото, което имаш право, е да мислиш.

Всеки миг мозъкът ти трябва да щрака?
Иначе си обречен. Ще ви дам един пример. Треньорът казал, че утре имаме почивен ден. Ама аз, като не знам японски, се явявам за тренировка. А тя е сутрин рано, в 6 часа трябва да си готов. И никой не ти го обяснява. Оправяй се.

Казахте, че са ви върнали 2000 г. назад. Проблемът с езика ли е в основата?
Не, не. Там порядките са наистина такива, каквито са били преди 2000 г. Новите прислужват на старите, в буквалния смисъл. Переш ги, готвиш им, чистиш. И никой не се оплаква, защото знае, че така е от столетия, така ще бъде и занапред. В една от първите ми вечери там попаднахме на тайфун. Фуча, трещя, отмина. Влизаме вътре, а стените мокри, тече. Ами после с контузията...

Какво стана тогава и откога е всъщност тази случка?
Случи се на един от двубоите. Вече бях качил малко нивото, а с това се приближавах и до цивилизацията. Вече бях трето ниво, понаучих езика, можех да се оправям с компютър, гледах телевизия. Във въпросната среща се получи нещо ужасно. При сблъсъка гледам, че кракът ми не се озова на място, където по принцип трябва да е. После дойде и болката. Тежка контузия. Прибрах се в школата, гледам сака и си викам, че се свърши с японския ми престой. След възстановяването започнах всичко отначало.

Как оцеляхте тогава?
За всичко е виновен Петър Стоянов (б. р. - Вожда е един от най-добрите приятели на Калоян и най-титулуваният наш сумист аматьор). Това е човекът, без когото първо нямаше да отида, а след това и да се задържа в Япония. Вожда ме убеди, че имам сили да се преборя, да се върна отново, където съм бил, и да продължа нагоре.

Всъщност как се започва в професионалното сумо?
Всяка година има 100 нови кандидати, идват от школите. Първо са квалификациите за номер в най-долната дивизия. Ако си добър, растеш до най-добрите.

Спомняте ли си вашата първа схватка?
Беше турнир с двама японци и един монголец. С последния ми беше най-тежко. Победих ги и тримата. Така започна изкачването ми към дивизия Джурио.

Защо е толкова важна тази дивизия?
Защото чак когато се озовеш в нея, започваш да получаваш истинска заплата!

Искате да кажете, че година и половина сте се борили без пари?
За заплата от около 200 долара. Което, сравнено с японския стандарт, означава у нас да съм се борил за 20-30 лева месечно.

Чакай, чакай, как тогава сте оцелели в Япония?
В школата пари не ти трябват - ти се переш, ти си готвиш, ти си оправяш леглото. Като се видим в Япония с моя приятел Илиян Стоянов, му казвам: "Ей, страшни глезльовци сте вие футболистите. Подпишете и хоп - големите пари, голямата кола, апартамента... Нито един от вас няма да издържи на моето." Той е съгласен.

Сега кой ви дава пари?
Федерацията плаща, но само за победи. Тя се издържа най-вече от продажбата на билети и телевизионни права. Двубоите ги излъчва само националната телевизия. Билетът за един ден е 100 долара. Залите са с места за зрители между 7000 и 12 000. Турнирите са по 15 дни. Умножете ги и ще получите парите от едно състезание. В нюйоркската "Медисън Скуеър Гардън" събрахме 24 000 зрители.

Какво означава рангът ви одзеки?
Наскоро Вожда го обясни така: това е, математически погледнато, в три поредни турнира от 45 срещи да спечелиш поне 36. Трябва да имаш и подобаващ стил, който да оценят съдиите.

Значи ви остава да гоните само асашорю?
Не, оттук нататък всеки мач за мен е изключително важен. За да станеш йокудзуна, трябва да спечелиш 3 турнира поред. Това е изключително трудно. Много по-лесно е обратното - да отпаднеш от елитната група, казано на футболен език. В Япония има общо 800 сумисти в различните дивизии. Победил съм поне 700 от тях, за да стигна до най-добрите.

Сега, когато сте известен, можете ли да отидете в друга школа, където ви предлагат по-добри условя?
Това не е футбол. Почнеш ли в една школа, ти си там завинаги
Нещата са строго регламентирани. Махаш се от школата, махаш се и от сумото. Никой няма да те допусне. Моралът е над всичко.

Как се запознахте с японската ви годеница?
Беше преди 5 години, когато още не бях известен. Заговорих я, тя се впечатли. Не знам от мен или от ръста ми, но оттогава сме неразделни. Помогна ми страшно много в японския и сега се разбираме перфектно.

Мислили ли сте за собствена школа в Япония, или да станете треньор?
Това е изключително трудно. Според устава на японската федерация треньорите са точно 105. Нито повече, нито по-малко. Пенсионират се на 65 г. и само тогава можеш да откупиш правата на този, който излиза в почивка. Нашият треньор Магучи е на 55, така че има още време.

С кое ограничение не свикнахте и до днес?
Забраната да карам кола. А аз обичам страшно много да съм зад волана, да усещам високата скорост. На сумистите това е забранено. Имам личен шофьор, но тръпката е друга.

Носят се легенди за това колко може да изяде един сумист. Имате ли ограничения?
Не, ядеш колкото искаш.

Трудно ли ви смогват с готвенето?
Не знам, питайте Чанкомиши.

Кой е той?
Един сумист от нашата школа, той е в залеза на кариерата си и е негласният готвач. Сигурно му е трудно, все пак не съм само аз на масата.

Източник: Нов Спорт