Музикални стилове и епохи и музикално изразни

средства в камерната музика

Интерпретация - Изпълнение на художествено или музикално произведение с вложено лично
тълкуване. Интерпретационното изкуство възниква и се развива около средата на 18 век,
когато музикалните произведения и интерпретаторите получават по-голяма самостоятелност.
Постепенно изпълнителите представят не толкова собствените си съчинения, колкото тези на
други автори. Интерпретационното изкуство се формира паралелно с процеса на нарастване на
индивидуалното начало в музиката, с усложняването на техническите и музикални изразни
средства. Значението на интерпретатора особено се увеличава през 19 век. Постепенно
задачите пред него се усложняват. Формираните нови стилове на изпълнение са тясно
свързани с конкретните психологични, технологични и идейни проблеми.

За доброто интерпретиране на дадено произведение е важен анализ на три основни

компонента – стил на епохата, към която творбата принадлежи; индивидуален композиторски
стил и изпълнителски стил. Стилът на епохата, било то Барок, Класицизъм, Романтизъм… налага
своите характерни похвати и техники. Например специфичния щрих при Барока, или
хомофонната фактура на Класицизма или новаторската ефектност при съвременната музика.
Тъй като в една епоха творят много повече от един автор, всеки един от тях допринася към
общото развитие и се свързва със собствени особености, касаещи музикалния изказ.
Индивидуалния авторов език налага отражение върху фактурата на музикалното
произведение. Основна цел на изпълнителския стил е точното текстово и силно въздействащо
предаване на авторовата мисъл. Главна роля играе индивидуалността, застъпена във всеки
аспект на изпълнението. Субективността в интерпретационното изкуство както и отделната
личност на всеки член в състава правят камерното музициране извънредно сложен и
многопластов процес. Изграждането на единен музикален образ изисква щателна изработка на
изразните средства – щрих, звук, динамика, интонация…. Както и вплитане на различните
технически, темброви, емоционални моменти в неразривно цяло.

Добрият анализ и съпоставянето на изразните средства и техническите прийоми,

произхождащи от всеки стил обуславят правилното предаване на композиторския замисъл и
идеите на творбата. Основно средство за изпълнението на тази задача по време на
интерпретацията е тяхното звуково превъплъщение. Звукът се обуславя от няколко основни
компонента, между които динамика, щрих, фразировка, педализация, тембър. Всеки от тях има
свои индивидуални характеристики що се отнася до различните музикални стилове и епохи.
Така например по времето на Барока почти отсъстват обозначения за динамика, а в
класическите образци от Хайдн и Моцарт присъстват основно означения за „piano“ и „форте“.
Това разбира се , се свързва главно с възможностите на инструменти познати тогава. С появата
на новите инструменти и динамичната клавиатура на клавишните се променят и авторовите
изисквания. Динамичната амплитуда от Бетовен насам значително се променя. Динамика
„forte” например се насища с изключителна енергия и мощ. За романтиците характерни са
големите изграждания и продължителни във времето динамични спадове, от късния
романтизъм до днес компoзиторите се целят в достигане на крайности от „ pppp”до „ ffff”.
Напр. Г. Лигети в неговите „6 Багатели“ писани за пиано, но по-късно аранжирани за Духов
Квинтет. Щрихите и фразировката се определят не само от стила и епохата, но и от характера
на музикалното произведение. За Бароковите произведения характерен за духачи-тенуто, non
legat-ният щрих, лежащо стакато за щрайха. При клавесина самото устройство на инструмента
не позволява разнообразие в артикулацията, именно за легато-щрих при този инструмент се
изисква голямо майсторство за максимално съвършенство. С появата на новите епохи се
разнообразяват щрихите, атаката на тона, тушето, навлизат всякакви видове акценти и
сфорцати. Апогей те достигат в музиката на 20 век където изобилстват всякакви похвати и се
търсят пределно крайности и ефекти (фрулато, слап-тон, мултифоникс, флажолети, четвърт-
тонове и др.)

Темпото е основно техническо средство за интерпретации, доброто темпо е така необходимата

опора за правдивото изпълнение на творбата. То зависи от стила на произведението, но също
така и от индивидуалните представи на всеки един от изпълнителите. Усещането за „бързо“ и
„бавно“ е свързано и с ритъма и естествената пулсация, както се променят през всяка епоха.
Така например темпото при класици и предкласици се е тълкувало малко по-бавно спрямо
днешното им значение и е показвало повече характер отколкото бързина, докато в
съвременната музика съществуват всякакви пределности и се търси конкретна скорост на
изпълнение.

Музикално-изпълнителските термини са в пряка връзка с музикалната епоха и композиторите.

Известни изследователи твърдят, че нотния текст на музикалното произведение е писмото на
автора, адресирано към изпълнителите , с което той се надява неговото послание да бъде
внимателно прочетено и точно разбрано. Ето защо композиторите дълго мислят над своя текст
и се стараят максимално ясно да изразят своите идеи. За да бъде постигната тази цел спомагат
музикалните термини. Те се срещат в цялото произведение, още от самото начало, отнасят се
към характера на музиката, указват темпа и отклонения, динамики и артикулации, касаят
техники на изпълнение. Затова и тези музикални термини зависят пряко от автора и се
обогатяват и разнообразяват чрез приноса на всеки композитор. Те отразяват творческите им
стремежи. Така например употребата на такива термини в класическите образци от Бах е
оскъдно; При Манхаймските майстори се появяват конкрети моменти в търсене на контраст и
бягане от монотонността при барока, при романтиците отразяват поетиката, наситени са със
смислово изразителни нюанси; при импресионизма основен фактор е темпо и ритъма;
Изпълнението на съвременните произведения пък става немислимо без наличието на
конкретната легенда на творбата – до такава степен се издига значението на авторовите
термини (Казанджиев, Лигети и т.н.)

Съществуват пет основни обозначения за темпо – Largo, Andante, Adagio, Allegro I Presto, и
множество техни производни.

Указания за характера на музиката авторите поставят навсякъде в музикалния текст, отново за

да дават насоки на изпълнителите. Едно от често срещаните обозначения са например dolce,
cantabile, esspresivo, maestoso…. Практика е композиторите да добавят към темпото и
уточняващи характера изрази например Allegro con brio, Allegro molto sostenuto, Andante con
eleganza и много др.

Динамичните указания се развиват и увеличават през епохите. От оскъдното им използване

при бароковата музика, през постепенното наслагване при Бетовен, към разнообразието в
Романтизма и Импресионизма, до връхна точка в музиката на 20 и 21 век. В нотния текст
срещаме най-различни примери – piano molto, mezzo piano, ff, piu forte, crescendo, diminuendo
и т.н.

Уточняващите термини в италианската музика ( poco, assai, piu, molto, meno, non troppo…)
служат за конкретизиране в още по-голяма степен на темповите, динамичните и
артикулационни характеристики на музиката. Въпреки това, смисъла който те внасят не винаги
е ясен, ето защо от изпълнителите се изискват много добри познания за да могат точно да
предадат авторовите желания и художествените идеи на творбата.